Тази книга ми беше подарена от две много усмихнати момичета. Беше ги впечатлила силно и ми разказваха със смях за веселите моменти в нея.
Книгата прочетох на един дъх и ужасно ми хареса. Но признавам си аз доста си поплаках, четейки я:) Макар много жизнеутвърждаваща, написана с приятно чувство за хумор и с една лека наивност /както е и редно да се пише, когато главният ти герой е 7 годишно момиченце/, книгата всъщност е за загубата, за приятелството, за смъртта, за това да бъдеш различен и сам, за това да търсиш път към другите, за порастването, за родителството...
Всички ревюта, които прочетох за романа наблягаха на веселата и страна и забавните моменти и образи. Чак се притесних защо аз си поплаках така. Но аз си плачех и на Роня, дъщерята на разбойника, така че може би не съм критерий. И всъщност не случайно ми идва да я сравня с Астрид Линдгрен- нещо определено ми напомни на нея, нещо привидно детско, което възрастните ще разберат по друг начин. Но книгата на шведа Фредрик Бакман разбира се си е написана за възрастни и по никакъв начин не може да мине за детска, въпреки главната си героиня.
Малко се бях отчаяла от шведската литература, на която съм голям фен. След изчетените десетки криминални и трилър романи със социален акцент, започнах да си мисля, че шведите са ужасно мрачни хора, които под привидно порядъчен вид крият гигантски и извратени проблеми. Не изключвам последното да е така, но добре, че се появиха книгите на Юнас Юнасон, за да ми върнат малко вярата в шведското общество;) Бакман ме накара да се усмихна по същия начин, да ми стане мило, уютно и топло, макар и малко тъжно и с нетърпение очаквам да прочета и другата му книга, която всъщност го прави известен- Човек на име Уве.
Баба праща поздрави и се извинява, Фредрик Бакман, издателство Сиела
Автор: Валентина Лозанова| Публикувано в Life Tasting Blog
Няма коментари:
Публикуване на коментар